|г.и.о.н.|

Ясно е, че в България скоро няма да мога да живея спокойно с бъдещия ми партньор. Все ще се намери някой умник да каже "Че кой ти пречи?" и все искам да извикам, че всички, които ми го задават този въпрос, са ми виновните, ама не е така. Виновни са ми гейовете.

Започнало е вече да ми писва как си бодем в очите и се упрекваме кой какво направил и кой какво не направил, а в крайна сметка всеки гледа собствения си гъз, в това число и аз. Много ми е смешно, как когато се говореше усилено за Семейния кодекс, точно в гей форумите някакъв хомосексуал рече и отсече, че не му трябвало да се жени за мъж и за това нямало да излиза по паради и тн. Тъжно е, че не сме обединени и вместо да сме истинско ЛГБТ общество, всъщност сме Л-общество, Г-общество, Б-общество и Т-общество. Няма лошо, че има отделни клубове и не всичко е микс. Няма лошо, че не всички компании са смесени. Защо продължаваме да се делим в най-важната ни кауза? Много ли е сложно заедно да направим нещо смислено?

Става досадно как дори в интернет едни за други по една положителна приказка не си казваме, а всеки гледа да оплюе другите. „Аз съм най-красивата, най-оборотната, най-буч и тн“ и за съжаление има хора, които се фукат с това. Добре де, всеки си живее живота, както го разбира, но защо трябва да пречи на другите? Хубаво, изчукал си десет момчета този месец, да ти принтирам диплома, която съм нарисувал в Paint? Чукай сега, щото после ще лъжеш някоя жена, нейните и твоите родители... и децата ви ще лъжеш. Така повелява традицията у дома - не говорим за проблема, значи няма проблем. Наистина, толкова ли е сложно да се намери някой гей или лесбийка, за когото да се каже нещо положително?

Липсата на обществена активност се е свела до определени хора-ентусиасти, които също оплюваме, като на панаир сме ги наредили и ги целим с всякакви боклуци, само и само ние самите да изглеждаме над нещата. А всъщност сме си сврели главите в гъзовете и устите ни са пълни с хуйове и путки. Толкова сме смотани. Започвам да си мисля, че гейовете и лесбийките в България са глупаци и са до толкова необразовани, че едно смислено изречение без правописна грешка не могат да напишат. Срамно е как най-силните ни ЛГБТ блогове са лишени от коментари. Дори в сериозните теми за български гей творби, за правата ни като граждани, за правата ни като ЛГБТ, не се пише. Е, разбира се, че е много по-интересно да се коментира, че някакви си поп певци имат обща песен и си го слагат един на друг или пък че Мима Секса има нова турбо чалга резачка. В което няма лошо, стига тези теми да не са ни приоритетни. И все пак толкова ли сме тъпи, че дори и в интернет не можем един коментар да напишем и да си проличи, че не сме само шепа хора, които са гейове и лесбийки в България?

Едно е ясно. В България хората са наясно, че такова животно като хомосексуалност има. Отдавна е приключил сериозният спор, че ние съществуваме и не сме само в крак с модата. Лошото е друго. Гейове има, общество няма.

(първоначално публикувано на 10 януари 2009)

|часът на земята 2009|

През март 2008 разбрах за кампанията, но на когото и да кажех - присмех. В България не разбирам как така сме като стадо овце, а като дойде време за действане - хайдути. Тогава написах това:

„Преди година в Австралия се заражда една инициатива, която с мащабите си приповдига онова сгънато чувство у българина - че дори и единицата човек може да промени света. Как? Всички - наистина всички - училища, корпорации, медии - буквално дърпат шалтера и става тъмно. Събират се хората по улиците, същите единици хора, които заедно пишат историята, палят свещи и започват лечението на Гея. Помните ли коя е тя, Гея? Майката Земя. Май всички сме забравили другото й име. Резултатът? 2,2 милиона души се включват. Това е равно на 48 000 коли, които не са в движение.

И аз ще се включа. Ще загасим всичко у дома и ще водим обикновени човешки разговори.

Моля те, подай ми ръка на 29 март - събота. Разкажи и на приятелите си... www.earthhour.org... включи и твоето населено място. Нека задружно загасим поне осветлението у дома в 20:00, ако не друго, за да помогнем на Гея. Час по-късно ще те чакам тук.“

Тази година български общини ще се включат - от къде са ги натиснали да свършат малко полезна работа не искам да знам. Надявам се повече хора да подадат ръка на Земята.

събота, 28 март 2009, 20:30ч

|Голямото четене: победител?|

Баща ми се опитваше да убеди мен и сестра ми, че трябва да четем. Последните ни пари отиваха за книги - в буквалния смисъл последните ми пари. Събирах си жълтите някогашни стотинки в касичка и после ги уедрявах или направо ги изсипвах по щандовете, за да си взема желаната литература. Сестра ми така и не разви любовта си към книгите, но аз съм все така пристрастен. Та баща ми, човек, който е нямал възможността да се изучи, защото е бил абсолютен гамен, обича да ми разказва как бил истински коцкар, как каките му пишели домашните в купетата на влаковете и как останал на поправителен изпит, защото рецитирал „Две хубави очи, особено едното“. Същият този човек се натъжава, че не знае как се е развил животът на учителката му по литература. Тя съзирала в него усетът му към литературата, който той така и не показвал явно, за да е мъжкар. Ала смело заявил пред нея, че харесва „Железният светилник“. „Моето момче,“ отвърнала му тя, „Талев е македонският Вазов. И казвам това, само защото трябва да спомена Вазов.“

Такова е и до днес с голямото ни българско четене. В стотицата влязоха не книги, а филмови сценарии, прехвалени автори, но не и литература, спомен за писатели, но не и бъдеще на творци. Българите под литература разбираме Вазов, Йовков и Пелин. Прокрадват се няколко поета, николко жени-автори, в общата ни вселена от БГ писане. Показателно за тесногръдото ни, закостеняло мислене. И наизустяването. Българското училище все още не създава мислещи мозъци, а зубрачи с изкривен болен патриотизъм, както и сексисти и хомофоби.

Логично е да има много български автори, но наистина ли сме чели всичките книги, за които сме гласували? Колко от вас имат приятели, които твърдят, че „Под игото“ им е любимата книга? Ако отговорът ви е „нула процента“, значи осъзнавате незаслуженото първо място на Вазов в случая. Да, не можем да разчитаме на младите, че ще гласуват за тази книга. Като цяло всичко учено в даскалото по задължение се превръща в омразна литература. В съвремието смело можем да твърдим, че под млад човек разбираме профан. Кой гласува за първия български роман тогава? Въпрос без отговор.

Като цяло подредбата е хем изненадваща, хем не. Съвременните български (и небългарски) автори трябва да запушат устите на механично отварящата се паст на критикарите, че в България не се чете и че настоящата литература се свежда до чалга текстове. След турското ни робство, логично е руското робство да се е пропило в разбиранията ни за литература - стотицата е изпъстрена с руски „задължителни“ романи, които младият човек трудно би разбрал и трудно би потънал в идеологията им. Франкофоните също казаха свята дума. Липсата на достатъчен брой английски и американски автори дава коз на по-възрастните българи да си кажат, че на Запад нямат стойностна литература, но с ръка на сърцето да признаем, че не е така. Школата ни дори и в последните двайсет години не пропускат през здраво стиснатите си училищни шепи - закостенелите ни разбирания за литература като цяло осакатяват младия ум и го приучават да разсъждава, че дебелите книги на автори завършващи на „-ов“ са стойностните, а на останалите (използващи за фамилии собствените имена на други) - трябва да се гледа като на плажно четиво. Изненадващи са много липси в цялата класация - от Майкъл Онтатджи през Жан-Пол Сартър до Айзък Азимов. И списъкът може да бъде обогатен с още и още. Интересно какво би се получило, ако ставаше въпрос за книга, а не за роман.

БНТ заслужава сериозни поздравления за кампанията - нещо смислено да се създаде и от тази телевизия, което да се увенчае с успех. Макар и форматът да е чужд. Липсата на реклами показва среден пръст на останалите „реални“ шоу програми. Цената на съобщенията и обажданията - също. Малко беше дразнещ фактът, че официалната страница използваше четворка вместо ch - 4etene.bnt.bg. За съжаление финалните защити бяха представени от доскучаващи събеседници, които говореха без емоция, без отдаденост на книгата, а с наизустени или преписани фрази. Думите по страниците са еднолично светоусещане, нищо не пречи всеки да сподели как точно тази книга е преобърнала живота му. Липсата на истинска полемика вероятно е изгонила много от зрителите.

А от Вазов няма да избягаме - нито ще се отречем от Българското с главно „б“. Потупването по рамото обаче, че е първият български роман е настойчивото бодване отзад, че все се тупаме в гърдите и оставяме миналите ни постижения като нация да определят сляпо бъдещето.