|Голямото четене: победител?|

Баща ми се опитваше да убеди мен и сестра ми, че трябва да четем. Последните ни пари отиваха за книги - в буквалния смисъл последните ми пари. Събирах си жълтите някогашни стотинки в касичка и после ги уедрявах или направо ги изсипвах по щандовете, за да си взема желаната литература. Сестра ми така и не разви любовта си към книгите, но аз съм все така пристрастен. Та баща ми, човек, който е нямал възможността да се изучи, защото е бил абсолютен гамен, обича да ми разказва как бил истински коцкар, как каките му пишели домашните в купетата на влаковете и как останал на поправителен изпит, защото рецитирал „Две хубави очи, особено едното“. Същият този човек се натъжава, че не знае как се е развил животът на учителката му по литература. Тя съзирала в него усетът му към литературата, който той така и не показвал явно, за да е мъжкар. Ала смело заявил пред нея, че харесва „Железният светилник“. „Моето момче,“ отвърнала му тя, „Талев е македонският Вазов. И казвам това, само защото трябва да спомена Вазов.“

Такова е и до днес с голямото ни българско четене. В стотицата влязоха не книги, а филмови сценарии, прехвалени автори, но не и литература, спомен за писатели, но не и бъдеще на творци. Българите под литература разбираме Вазов, Йовков и Пелин. Прокрадват се няколко поета, николко жени-автори, в общата ни вселена от БГ писане. Показателно за тесногръдото ни, закостеняло мислене. И наизустяването. Българското училище все още не създава мислещи мозъци, а зубрачи с изкривен болен патриотизъм, както и сексисти и хомофоби.

Логично е да има много български автори, но наистина ли сме чели всичките книги, за които сме гласували? Колко от вас имат приятели, които твърдят, че „Под игото“ им е любимата книга? Ако отговорът ви е „нула процента“, значи осъзнавате незаслуженото първо място на Вазов в случая. Да, не можем да разчитаме на младите, че ще гласуват за тази книга. Като цяло всичко учено в даскалото по задължение се превръща в омразна литература. В съвремието смело можем да твърдим, че под млад човек разбираме профан. Кой гласува за първия български роман тогава? Въпрос без отговор.

Като цяло подредбата е хем изненадваща, хем не. Съвременните български (и небългарски) автори трябва да запушат устите на механично отварящата се паст на критикарите, че в България не се чете и че настоящата литература се свежда до чалга текстове. След турското ни робство, логично е руското робство да се е пропило в разбиранията ни за литература - стотицата е изпъстрена с руски „задължителни“ романи, които младият човек трудно би разбрал и трудно би потънал в идеологията им. Франкофоните също казаха свята дума. Липсата на достатъчен брой английски и американски автори дава коз на по-възрастните българи да си кажат, че на Запад нямат стойностна литература, но с ръка на сърцето да признаем, че не е така. Школата ни дори и в последните двайсет години не пропускат през здраво стиснатите си училищни шепи - закостенелите ни разбирания за литература като цяло осакатяват младия ум и го приучават да разсъждава, че дебелите книги на автори завършващи на „-ов“ са стойностните, а на останалите (използващи за фамилии собствените имена на други) - трябва да се гледа като на плажно четиво. Изненадващи са много липси в цялата класация - от Майкъл Онтатджи през Жан-Пол Сартър до Айзък Азимов. И списъкът може да бъде обогатен с още и още. Интересно какво би се получило, ако ставаше въпрос за книга, а не за роман.

БНТ заслужава сериозни поздравления за кампанията - нещо смислено да се създаде и от тази телевизия, което да се увенчае с успех. Макар и форматът да е чужд. Липсата на реклами показва среден пръст на останалите „реални“ шоу програми. Цената на съобщенията и обажданията - също. Малко беше дразнещ фактът, че официалната страница използваше четворка вместо ch - 4etene.bnt.bg. За съжаление финалните защити бяха представени от доскучаващи събеседници, които говореха без емоция, без отдаденост на книгата, а с наизустени или преписани фрази. Думите по страниците са еднолично светоусещане, нищо не пречи всеки да сподели как точно тази книга е преобърнала живота му. Липсата на истинска полемика вероятно е изгонила много от зрителите.

А от Вазов няма да избягаме - нито ще се отречем от Българското с главно „б“. Потупването по рамото обаче, че е първият български роман е настойчивото бодване отзад, че все се тупаме в гърдите и оставяме миналите ни постижения като нация да определят сляпо бъдещето.